Политическо правосъдие в Нюрнберг
Съдържание
Дял I Встъпителни думи
Цел на настоящата работа
Дял II Пътят към
Нюрнберг
Лондонското
споразумение
Дял III Политически
реваншизъм
Доказателства за
политическо правосъдие
Дял IV Валидност и
легитимност на процеса
Дял V Заветът на Нюрнберг
Дял I
Встъпителни думи
Историята
на XX - век бива написана в кръв. Още непреодолял загубите от Първата световна
война (1914-1918), светът се изправя пред още по - жестоката Втора световна
война (1939-1945), която бива породена от редица идеологии като
националсоциализма, носейки със себе си още по - големи разрушения, насилие и
жертви. В този преломен за човечеството момент, момент на слепота и
неизвестност за бъдещето, закрепените във Френската конституция и извоювани с
кръвта на свободните граждани в сюмблимния момент от 1789 година[1]
принципи на свобода, равенство и братство изглеждат потъпкани и забравени.
Човекът се оглежда в разрушения от него свят и се отвращава от себе си, от
това, което е направил и решава да разруши режима, превърнал го в роб на
идеологията и държавата. Светът и общността се нуждаят от промняна.
Промяната
в този повратен за човечеството момент се изразява в изменяне на параметрите на
международното право, орагнизация като Общество на народите (1920-1946), чиято
единствена задача беше да опази мира, е обречена. Промяната на международното
статукво се изразявя в създаване на нови институции, нови принципи и ново
разбиране за международните отношения. Наравно с това, съществува необходимост
от справедливост и подвеждане под отговорност на всички правителства замесени в
най - кървавата война някога, отнела живота на повече от 60 млн. души. Именно с
такава цел през 1945 годинавъзниква Международеният военен трибунал (МВТ) в
Нюрнберг, но единствените подсъдими са
представители само на победена
Германия. Град Нюрнберг, който е един от символите на
националсоциализма, се превръща в родно място на международното наказателно
право, но наравно с това той става синоним на крилатата фраза, приписвана на
Екатерина Велика : „Победителите не ги съдят!“. Градът остава в историята като
град на възмездието, но не и като град на справедливостта.
Значението
на процеса е неизмеримо. Както беше споменато по-горе създаването на
международен наказателен съд е необходимост, то се явява логично събитие след
непрекъснатото нарушаване на международното право от воюващите страни [2].
Създаването
на военен трибунал, съдещ лица за начина на водене на война, не е нещонепознато
в световната история, но в германския град за първи път международен съд ще
съди и за начина на управление на собствената си държава. Нюрнбергският процес
се явява прецедент в правото, явява се част от развитието на международното
право, на новопоявилите се идеи. Той прокарва разбирането, че държавниците
трябва да бъдат подведени под лична отговорност за извършените от тях
престъпления от международен съд, а не от този на суверенната държава или
държавата победител.[3]
Така
Нюрнбергският процес, наричан още „Процесът на века“ (XX), поражда множество
дискусии и дебати отностно това дали е валиден, респективно легитимен, или това
е просто акт на политическо отмъщение, което покварва правото и установения
правен ред. Немалко юристи и публицисти критикуват и отхвърлят юридическата
природа на процеса, а други в опита си да го оправдаят, гледайки го през
различна призма, считат че той е на границата между правото и саморазправата.
Цел на настоящата работа
Задачата
на тази разработка е чрез доказателства да се представи Нюрнбергският
юридически прецедент като политически реваншизъм, като съд на победители срещу
победени, където липсват общопризнатите принципи и равнопоставеност на
страните, които са нужни за съществуването на един справедлив юридически
процес. За тази цел ще бъдат разгледани конкретни факти, които свидетелстват за
неправомерни действия от страна на съдещите победителки, след което с оглед на
представените доказателства ще бъде разгледан въпросът за валидността и
легитимността на процеса.
Дял II
Пътят към Нюрнберг
Нюрнбергските
процеси са насочени срещу официални лица и организации, свързани с Втората
световна война (ВСВ) и Холокоста, провеждан по време на нациския режим
(1933-1945). Организират се в съдебната палата на град Нюрнберг, Германия от
1945 до 1949. Първият процес, предмет на курсовата работа, е и най-известният –
„Процесът срещу главните военнопрестъпници пред Международния военен трибунал“,
провеждащ се от 20 ноември 1945 до 1 октомври 1946 и издаващ 24 присъди срещу
едни от най - видните партийни водачи и висши военни командири на нацистка
Германия.
Върху
въпроса за наказването на военнопрестъпниците се разсъждава още преди края на
военните действия от членовете на Антихитлеристката коалиция, което се явява
като един от най - належащите проблеми за разрешаване след края на войната. Още
през 1942 година Съветска Русия предлага и настоява за създаването на специален
военен трибунал, който да накаже нацистите за техните военни престъпления.
Върху този належащ въпрос се спори до пролетта на 1945 година, като след края
на войнатa „наказанието“ на германците се изразява в екзекуцията им на мястото
на тяхното залавяне – без съдебен процес. В крайна сметка след редица планове
като планът „Моргентау“, предвиждащ
деиндустриализацията на Саар и Рур[4]
и превръщането на Германия в предимно аграрна и селска страна, и проектът
„Бърнис“, който бива представен на Ялтенската конференция, през май месец 1945
година е постигнато споразумение относно създаването на МВТ.
Лондонското
споразумение
През
юни 1945 г. юридическите представители на „големите“ победителки [5]
се срещат в Лондон, където задачата им е да обсъдят в детайли
бъдещиямеждународен наказателен съд срещу основните немски военнопрестъпници.
Разговорите, съпътствани със споровете за юрисдикцията на бъдещия трибунал,
неговите процесуални страни и същността на обвиненията се проточват до август
същата година. Една от главните причини за близо двумесечното забавяне на
процеса е поради различията в съдебните системи на държавите - победителки.
Руснаците и французите се придържат към наказателно - процесуалните норми на
европейското континентално право, според което съдиите имат основна роля при
разпитите на обвиняемите, а ролята на адвокатите е силно ограничена. Делегатите
на Великобритания и САЩ от своя страна, пък се придържат към противоположния
наказателен процес на прецедентната система, където представителите на
обвинението и защитата играят съществена роля при разпитите на свидетелите, както
на своите, така и на тези на противниковата страна.[6]
Въпреки разногласията, на 8 август 1945 г. се подписва конвенция - „Споразумение относно преследването и
наказването на главните военнопрестъпници от европейските сили на Оста“, още
известно като Нюрнбергска харта или Лондонско споразумение. Декретът установява
законите, принципите и процедурите, на които ще бъдат основани и провеждани
Нюрнбергските процеси. Така тази конвенция очертава своеобразно параметрите, в
рамките на които обвинените ще получат присъдите си. Повдигнатите обвинения,
които са наказуеми по международното право са изведени в принцип VI. Според
него престъпленията, на основата на които ще бъдат повдигнати обвиненията на
подсъдимите, се разделят на три групи, а именно 1 - престъпления против мира (
планиране, подготовка, иницииране или водене на „агресивна война“); 2 - военни
престъпления( нарушаване на законите и обичаите на войната) и 3 - престъпления
срещу човечеството (избиване, поробване, или други нехуманни действия). На 29
август 1945 година е публикуван първият списък с обвиняемите, състоящ се от 24
политици, военачалници и идеолози на националсоциализма,сред които попадат
небезизвестните Херман Гьоринг, Рудолф Хес и Йоахим фон Рибентроп.Според
принцип IV пък страните - учредителки на Нюрнбергския процес не дават
възможност на защитата на обвинените да използват аргумента, че военнопрестъпниците не са действали по своя
воля, а са изпълнявали заповеди от по - високопоставено в йерархията лице, като
този факт не освобождава от отговорност по международното право подсъдимия,
защото за него избор е бил възможен. Това затруднява оневиняването на
подсъдимите, защото от чисто морална гледна точка, при наличието на тоталитарен
режим като германския в периода 1933 - 1945, отказът от изпълнение на заповед
бива равносилно на морална или както в повечето случаи - физическа смърт.
Въпреки всичко сентенцията Dura lex sed lex[7],
завещана ни от римското право, е в действие и така принцип IV не само се
прилага в Нюрнбергския процес, ами той става първооснова на редица други
юридически актове като делото „Хинзман срещу Канада“[8]
и дори бива признат наравно с другите принципи, използвани в процеса, от
Организацията на Обединените нации (ООН), с което принципите приидобиват
легитимност и валидност, но това автоматично не означава, че на база на това
Нюрнбергския процес също придобива легитимност, защото чак през 1947, сиреч
близо година по-късно след края на процеса, Общото събрание (ОС) на ООН приема
резолюция 177, с която припознава формулираните в Нюрнбергската харта принципи.
Дял III
Политически реваншизъм
„Този съд само по форма се явява
съдебен процес - неговото основно значение е политическо“
Сър Норман
Биркет[9]
Чрез
Нюрнбергската харта, наравно с обвиненията, на подсъдимите им е гарантиран
честен и справедлив процес, който по съдбен ред да докаже тяхната вина или да
ги оправдае. Но правната презумпкция за невинност в наказателното право,
известна под фразата „невинен до доказване на противното“ и явяваща се като
основен принцип в международното наказателно право, остява пренебрегната.
Подсъдимите, още преди дори да е приключила войната - на Московската
конференция (1943) и срещата на високо равнище в Ялта (1945), са признати от
„тримата големи“[10]
за виновни, като задачата на Трибунала се изразява единствено в определяне на
степента на виновност на конкретните лица и определяне на необходимите
наказания - присъдите.[11]
Това свидетелства единствено за политическо правосъдие. От тази гледна точка на
Нюрнбергския процес може да се погледне като „оръжие“ в ръцете на победителите,
целящо да накаже победените. С други думи казано, да бъдеш губеща страна във
война е само по себе си международно престъпление, което се наказва с цялата
строгост на закона, а обратното съждение не е вярно, базирайки се на крилатата
фраза приписвана на Уинстън Чърчил, че победителите са тези, които пишат
историята.В този случай те са съдниците, независимо от факта, че те също са
участвали в зверствата на ВСВ. Всичко това привлича вниманието на
обществеността, най - вече в лицето на юристи и политици, които критикуват
Нюрнбергския юридически прецедент като реваншистки способ от страна на
победителките, който ще остави трайна и негативна следа не само в
международното право, а и в историята.
Доказателства за
политическо правосъдие
Чрез
Лондонското споразумение се изгражда юридическата основа, върху която ще се
проведе „Процесът на века“. Още тук, преди същинските процеси, започват
критиките към него.
Самото
наименование на конвенцията – „Споразумение относно преследването и наказването
на главните военнопрестъпници от европейските сили на Оста“ е обект на сериозна
критика. Както се вижда подсъдимите, които трябвя да понесат цялата вина
за Втората световна война, са
„европейските сили от Оста“. Това само по себе си е ярко доказателство за
политически реваншизъм или както признава през октомври 1945 американският
либерален ежедневник „Нейшън” (Nation): „Съдът
в Нюрнберг се явява политически съд, пред когото стоят политически задачи“[12].
Главната идея на тази критика е, че щом се съдят неправомерните и жестоки действия на
държавите от Оста и по - конкректно победена Германия, проявени през войната,
защо да не се осъдят и действият на
държавите - побдителки? Според едната група престъпления, чрез които ще се
формират присъдите на подсъдимите, а именно престъпленията против мира,
обвиняемите биват съдени за концлагерите и изтреблението на евреите. Тук е
мястото да се спомене, че по време на войната не само Германия притежава такива
лагери за масово изтребление. Впрочем концетрационните лагери за изтребление
чрез труд са били създадени от Великобритания, а по - късно те се появяват и в
Турция, Гърция, Австро - Унгария, СССР, където архипелагът Гулаг погубва всички
неудобни за властта в държавата лица - от политическа опозиция до руската
интелигенция. Тези действия също представляват геноцид, съдейки от понятието[13],
но не биват санкционирани. Логично възниква въпросът - от каква позиция тези
държави съдят Германия, след като са не по - малко виновни пред собствените си
народи и пред света като цяло? Това също така противоречи на suum cuique
tribuere, част от основния принцип в правото[14],
завещан ни от древните римляни.[15]
Друг
подобен пример, който доказва, че процесът е средство за политическо отмъщение,
се извежда от самата Нюрнбергска харта и по - точно член 6, според който е
наказуемо воденето на агресивна война, но дефиниция за това понятие липсва.
Въпрек това подсъдимите германци биват съдени и въз основа на него (главното
обвинение срещу Гьоринг). Според международното наказателно право и по - точно
ООН - агресивната война, която включва 4 форми : планиране, подготовка,
разпалване и водене, се изразявя в използване на въоръжена сила от страна на
една държава против суверенитета, териториалната неприкосновеност или
политическата независимост на друга
държава, или по друг начин, несъвместим с устава на ООН[16] Уповавайки се на това понятие, то действията
на СССР в началото на войната - нападението им срещу Финландия (1939/1940) също
трябва да бъде наказуемо, по подобие на Германия. В този ред на мисли е и член
19 от Нюрнбергската харта, според който Трибуналът не се обвързва с
техническите правила за привеждане на доказателствата, както и сам решава кои
доказателства са допустими. Така се нарушават правата на подсъдимите, на които
им беше гарантиран справедлив процес, изразяващ се във възможността да получат
защита (сами да се представляват или посредством адвокат), както и да
представят по време на процеса доказателствен материал в подкрепа на тяхната
защита. Чрез този член 19 се премахва защитата „tu quoque“[17],
което по никакъв начин не оневинява подсъдимите за стореното,но е способ да се
докаже, че основното значение на процеса е политическо. Още повече по силата на
член 19 съдът има възможност да допуска доказателства под формата на слухове,
ако прецени. Това е сериозно нарушение, което приравнява процесът до
средновековен такъв. Правосъдието трябва да се прилага безпристрастно, това го
отличава от отмъщението. В Нюрнберг обаче „правосъдието“ се прилага само към
победените. Победителките, които провеждат процеса, са виновни за извършването
на същите тези престъпления, в които обвиняват германските лидери.
Във
връзка със съдийския състав е и следващата критика, която процесът понася. От
значение е да бъде споменато, че както прокурорите, които съставят обвиненията
срещу подсъдимите, така и съдиите, които произнасят присъдите по обвиненията,
са съставени от представители на четирите държави - победителки. По причина на
това един от най - значимите философи в правото Ханс Келзен казва, че процесът
е учреден от окупатори, които създават правото, подготвят
обвиненията,представят доказателствата, водят процеса и осъждат обвиняемите.[18]
Това поражда конфликт на интереси, с което безпристрастността бива
пренебрегната.
Още
едно доказателство в подкрепа на тезата, че процесът е породен от политически
реваншизъм, се крие в отговорът на въпроса относно това дали Нюрнбергският
процес в действителност притежава международен характер. Съществуват множество
дебати по тази точка, но нека бъдат погледнати фактите. Първият такъв е, че
нормите на процеса са в сила за държавите подписали Нюрнбергската харта, но не
и за победена Германия. Не може да бъде изведено автоматично заключението, че
щом Третият райх се предава,то Германия е съгласна да бъде подведена под такъв
съд.[19]Това
се подкепя от факта, че тя не е подписала Нюрнебергската конвенция, тоест не се
е съгласила нейни граждани да бъдат подвеждани под съд. Така според редица
автори Лондонското споразумение придава междусъюзнически характер на Нюрнберг,
отколкото международен[20].
Друг факт се извежда от текста на въпросната харта. Според член 3 Трибуналът и
неговите членове са защитени от възможността да им бъде повдигнато обвинение от
прокурора, подсъдимия или неговия защитник. Чрез това се заявява едностранната
юрисдикция, прилагана в Нюрнберг. Съответно законодателството, кодифицирано в
Хартата, няма нормативна универсалност, поради което Трибуналът не е подчинен
на върховенството на закона, а на военнополитическата конюнктура. Оттук следва,
че процесът не само не е неутрален, но че по същество не е и „международен“.[21]
Победителите,
които са инициатори за организирането на Нюрнбергския процес, в желанието си да
накажат по възможно най - строгият начин подсъдимите, нарушават основни
принципи на правосъдието. Процесът се явява юридически прецедент в историята.
За първи път чуждестранен управник бива подвеждан под лична отговорност за
начина, по който е управлявал собствената си страна. Това обаче е в разрез с
установения в международното право принцип на суверенното равенство - Par in
parem imperium non habet. Както беше споменато принципът в международното
право, основаващ се на презюмкцията за невинност до доказване на противното е
пренебрегната. Това се подкрепя от факта, че част от подсъдимите са осъдени въз
основа на фалшиви обвинения. Такъв е примерът с Рудолф Хес. Личността му остава
в историята като пратеникът на Хитлер във Великобритания с цел да се сключи мир
между двете страни, но вместо това той бива задържан в началото на войната като
военнопленик на острова, а след нея е предаден на МВТ в Нюрнберг като военен
престъпник, където е осъден неправомерно на доживотен затвор по обвинения „организиране
и изпълнение на престъпления срещу мира“и „планиране,организиране и провеждане
на война, агресия и други престъпления срещу мира“. Неговият случай съвсем не е
единствен (Валтер Функ и др.). Фалшиво обвинение е създадено и във връзка с
жестокостите проявени срещу близо 22 000 поляци (интелектуалци и военни) в
Катинската гора. Подсъдимите в Нюрнберг са осъдени за виновни по това обвинение
и получават съответното наказание за тези действия. През 1990 година обаче
Михаил Горбачов признава, че СССР е виновен за катинското клане,а по- късно
руският президент Борис Елцин разсекретява архивите, които се отнасят до
случая, от които се доказва, че разстрелите над поляците са били извършени през
май 1940 г. от Съветския съюз.Това само по себе си е красноречиво доказателство
за това, че Нюрнбергските процеси са средсвто за политическо правосъдие, което
не се основава на справедливостта.
Във
връзка с пренебрегването на основни принципи на правото, тук е и мястото да
бъде отбелязана една от най - спорните критики срещу процеса, която почти
винаги служи като първооснова на непрекъснатите дебати относно това дали е
легитимен Нюрнбергският процес или не, а именно незачитането на всепризнатия
принцип Nullum crimen, nulla poena sine praevia lege poenali[22](NCNPSPLP) и налагането на ex post facto
закони. Но дали в действителност неспазването на този, завещан ни от римското
право, принцип е нарушение по международното право? Според него никое лице не
може да бъде съдено за престъпление, което не е било обявено от закона за
такова. Той се явява основен принцип не само в международното, но и в
националното право на държавите (чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република
България). Съответно неговото незачитане би довело до сериозен „удар“ върху
основните начала, върху които се основополага и гради правото, чиято главна
задача е да гарантира мира и реда в обществото. Важно е да се спомене, че
постфактум законите не са нещо непознато в правото и по - точно в частното
право, понеже във публичното не се допуска обратно действие (ex tunc) на закон,
поради възможността преуреждането на минали факти и отношения да доведе до хаос
в обществото и би се нарушила елементарната справедливост[23].
Но в случая с Нюрнбергския процес е допуснат парадокс, изключение от Nullum
crimen, nulla poena sine praevia lege poenali. Правните принципи не се изключват
по между си и притежават различна тежест при конкретни ситуации.[24]
Така ако приемем, че Трибуналът съзнателно пренебрегва един общо утвърден и
приложим принцип в името на друг такъв, оповаващ се на справедливостта,както и
ако причислимтвърдението на проф.д-р Димитър Токушев относно Народния съд от
1945 г. в България, че принципите, върху които се правораздава в случая стоят
по - високо йерархично от NCNPSPLP [25],то
бихме могли да приемем красноречиво факта, че от тази гледна точка процесът е
легитимен. Но тук въпросът който бива да се зададе е какво всъщност
представлява справедливостта в конкретния случай? Защо отговорността за ВСВ да
пада единствено на плещите на победените страни? Нима това е справедливо? Както
беше споменато, целта на тази курсова работа е не да оневинява подсъдимите, а
да представи Нюрнбергския процес като своеобразно политическо отмъщение,
прикрито зад стените на правото. В този ред на мисли за мен най - същественото
в тази критика не е пренебрегването на принципа, че никое лице не може да бъде
съдено за престъпление, което не е било обявено от закона за такова, а
пренебреването на изконния такъв за равенство пред закона, както и незачитането
на suum cuique tribuere.
Дял IV
Валидност и легитимност на процеса
Природата
на Нюрнбергския процес, относно това дали е валиден и легитимен, е толкова спорна, колкото спорни са и самите
понятия.
Според
работните дефиниции, които проф. д-р Даниел Вълчев дава - валидността може да
бъде представена като начина на съществуване на правните норми или по -
коректно казано :
способността
на една правна норма да обвърже своите адресати със задължение за правомерно
поведение, а ако нямат такова поведение – да обвърже компетентният орган със
задължение за налагане на санкция [26]
От
друга страна легитимността представлява :
такъв
вид оправданост на една социална норма (ред), която се основава на правилното й
съдържание, на уважението към правосъздаващия авторитет или на продължителното
и еднообразно действие на нормата (реда) [27]
От
значение за курсосата работа е да бъде разгледана и връзката между тези
понятия.
Легитимиращите
идеи в историята на западния свят до XX век могат да бъдат сведени до четири
основни - космоса, Бог, човешки разум и държавата, като критерий за тяхната
разграничимост е във връзка с факта дали правото е дадено "свисше" на
човека, или той е неговият създател[28].
Така всъщност още от Античността, както и през Средновековието е невъзможно да
бъдат разграничени термините валидност и легитимност в правото, уповавайки се на
легитимиращите идеи за Космос, респективно Бог. Тоест господстващата към онзи
момент теория е, че отделянето на въпроса за валидността от този за легитимността
е немислимо, в противен случай това биозначавало, че се противопоставяш на
висшата сила, която управлява света и организира реда в него. В следствие на
еволюция в обществото и неговото мислене, легитимиращата идея за Бог бива
изоставена и на нейно място се появява нова такава за човешкият разум,
оправдаваща принудителния ред в обществото. Въпреки че правото за първи път
започва да се представя като създадено от човека, разграничение между валидност
и легитимост все още не е направено. Макар и формално отделени - вялидността и
легитимността остават свързани и при четвърта легитимираща идея, а именно
държавата, където тя в качеството си на правова такава се явява легитимен
създател на правото[29].
След края на Втората световна война част от представителите на
естественоправната школа възстановяват правнофилософския дебат за наличието на
необходима връзка между двете понятия. Така се появява теорията на Густав
Радбрух, имаща за цел да представи легитимността не като критерий за
валидността в правото, а като нейна крайна граница.[30]
Според видния представител на съвременната естественоправна школа нормата губи
своята легитимност ако съществуващото противоречие между нейното съдържание и
върховния принцип на справедливостта достигне до непоносим размер.
Ако
приемем теорията на Радбрух за изходна позиция, с оглед на представените
доказателства в рамките на тази курсова работа, с помощта на които беше
установено незачитането на един от главните принципи на справедливостта - този
за равенството пред закона, бихме могли да заключим, че нормите, въз основа на
които е създаден Нюрнбергският процес, са нелигитимни. Следователно Процесът на
века по същество също не е легитимен, което доказва тезата, че той е средство
за политическо правосъдие и реваншизъм. Колкото до това дали той е валиден, приемайки
дефиницията дадена в началото на дял IV, бихме могли да кажем, че валидността
му произлиза от Устава на Трибунала и международната санкция, която получава.
Това, че процесът е валиден, по никакъв начин не би могло да смекчи вината на
държавите - победителки, които създадоха репресивен орган в лицето на МВТ,
пренебрегвайки основни принципи вправото, използайки фалшиви обвинения, като
така всъщност опорочават както ius gentium, така и самото право, символизиращо
сигурността и справедливостта. Именно заради това, още в хода на процеса
започват критиките срещу страните, дръзнали да го игнорират. В крайна сметка
iura scripta sunt vigilantibus, non dormientibus.[31]
Дял V
Заветът на Нюрнберг
Историята
неведнъж е показвала, че и най - тъмните петна в човечеството водят до важни
уроци, които се усвояват с цел да не се допускат отново същите несправедливости
- това е и пътят на еволюцията.
Заветът
на Нюрнберг може да се изрази в това, че той дава тласък и развитие на
международното криминално право. Благодарение на него се установява
прецедентът, че абсолютно всички лица, без значение на статус в общесгвото,
могат да бъдат подвеждани под отговорност за тяхното поведение по време на
война. Освен това се премахва възможността дадено лице да бъде оневинено ,
заявявайки , че е действало по заповед на лице с по-висок ранг от него. Може би
най - важното наследство , което оставя Нюрнбергският процес, е създаването на
три нови военни престъпления, а именно престъпления срещу мира, престъпления
срещу човечеството и престъпления, нарушаващи транснационални задължения,
установени в договори и споразумения. В резултат на процеса също така се
създават Конвенция за геноцида (1948), Универсалната декларация за човешките
права (1948) и Женевската конвенция за законите и обичаите на войната (1949).
Може да твърдим, че заветът на Нюрнберг бива осъществен в завършен вид, макар и
близо 60 години по - късно, чрез създаването на Международния наказателен съд
(2002), учреден посредством Римския статут (1998), като целта му е да уеднакви
правата на човека и да направи политическите лица отговорни за действията си,
независимо към коя държава принадлежат. Така всъщност се закрепя основният
принцип на равенството, който не беше спазен в немския град в средата на XX
век.
„Процесът
на века“ е едно от най - спорните и
критикувани събития в човешката история.
Общественото мнение за него варира от процес на Цивилизацията срещу
нейните рушители до най - законното беззаконие на века. Едно е сигурно -
категорично мнение за него няма как да бъде изказано, така защото и в двете
крайностти дебатиращите по спора имат своите основателни аргументи. Вероятно
истината е някъде посредата, да този процес е валиден и същевременно необходим
на опожарения след ВСВ свят, но за жалост част от неговата характеристика,
включва политическо правосъдие, което подкопава основите на справедливия
процес. Нюрнбергският трибунал не съумява да осигури така желаният мир, защото
междувременно : „От Шчечин на Балтийско
море до Триест на Адриатическо море желязна завеса се е суснала над континента“[32]
Автор: Светозар Гайдарски
[3]ibidem, 37-39
[4]Рурската
и
Саарската
области
са
двете
икономически
области
в
Германия
с
най
–голямо
значение
за
развитието
на
държавата
[6]Попова,
Соня,
Международна
наказателна
отговорност.
Международният
наказателен
трибунал
в
Нюрнбер(1945
–
1946 г.), стр.115
[8]За
повече
информация
виж
- Hinzman v. Canada (Minister of Citizenship and Immigration) (F.C.), 2006 FC
420, [2007] 1 F.C.R. 561
[11]Report
of Robert H. Jackson: United States Representative to the International
Conference on Military Trials, London, 1945, 104-106, с. 303
[12]Nation,
Oct. 27, 1945, с. 418. Цитиранов: James J. Martin, Revisionist
Viewpoints (Colorado Springs: 1971), с. 125.
[13]Геноцид
–
целенасочено
и
систематично
унищожаване,
частично
или
пълно,
на
дадена
национална,
етническа,
расова
или
религиозна
група
[14]Honeste
vivere, alterum non laedere,suum cuique tribuere – да се живее честно, да не се вреди другимо, да се отдава всекиму неговото
[17]Ad
hominem tu quoque (лат.) - " ти също"
; насочване на вниманието към това,, че опонентът подлежи на критикасъс своя собствен аргумент.
[18]Kelsen,
Hans - Will the Judgement in the Nuremberg Trial Cоnstitute a
Precedent in International Law? 1947, 15-20
[28]ibidem
[29]ibidem
[30]ibidem,
234-238
[32]Из
речта
на
У.Чърчил
в
Уестминстърския
колеж,
Фултън,
Мисури,
5.03.1946 ; според редица автори, именно тази реч дава формалното начало на Студената война